Планината Странджа, България
05.05.2005 г.
„Образът на други народи или нашият собствен образ, който живее в душата ни, зависи от това как сме били учили история в детството. Той е отпечатан за цял живот.“
Марк Феро
Местността „Градище“ в самото сърце на Странджа планина е обвита в тайнство и старинна магия. Тук гората се сгъстява и дърветата се преплитат, сякаш пазят древните си тайни под дебелия си сенчест похлупак. Каменистите пътеки се вият между вековни дъбове и букове, а въздухът е наситен с аромат на диви билки и дъжд. Между мъхесто-обраслите скали проблясват слънчеви петна, които сякаш водят към скритата „Гробница на Бастет“ — мистично място, за което се разказват легенди, че е врата към друг свят. Тишината тук е особена — дълбока, живописна и наситена с усещане за присъствие на нещо древно, което не бърза да се разкрие пред всеки посетител.
Тънкият сърп на луната над гробницата едва докосваше древните камъни, когато групата археолози се събра край трепкащия огън, вперили погледи в черната паст на скалата и пещерата. Въздухът трепереше от хлад и очакване, а сенките се разливаха по изморените от дългия работен ден на обекта „Мишкова нива“ лица на семейство Мерджанови и техните колеги. Тази нощ не беше като другите — усещаше се нещо непроизнесено, старо като самата земя, където стъпваха.
* * *
— Помните ли, когато всичко започна през осемдесетте? — прошепна Иван, взирайки се в отблясъците на огъня. — Ванга тогава каза, че тук, в местността „Градище“, е погребана не коя да е, а тракийска принцеса, живяла някога в Египет.
— Да, разправяше, че е от две хиляди години преди Христа — добави тихо Мира, преглъщайки вълнението си. — В саркофага ѝ се пази цялата история на нашата земя, но и нещо още по-важно — знание за това, което ни очаква.
— Спомням си и за жезъла — намеси се Стефан, гласът му бе едва доловим. — Ванга твърдеше, че бил направен от неземна материя. В него, казваше, е записано как се е зародил животът, как са възникнали цивилизациите… Но никой не може да разгледа саркофага — все едно невидима сила го пази.
За миг тримата замълчаха, заслушани в мрака, докато вятърът разнасяше древни думи между дърветата, а самата земя под краката им сякаш шепнеше тайни от друго време.
Огънят пукаше, а Елена, седемгодишната дъщеричка на известните археолози — семейство Мерджанови, бавно разгъна копие на старинна карта, докато звездите над Странджа се надвесиха още по-ниско. Някой прошепна, че тази нощ не е обикновена.
— Има нещо, което Ванга никога не каза докрай… — прошепна Мира, сякаш се страхуваше гората да не я чуе.
Огънят потрепна, а сенките по лицата им се изкривиха.
— Само че го намекна — отвърна Иван. — Че гробницата не е затворена със сила… а с време.
— И че не всеки, който я намери, ще може да я отвори — добави Стефан. — Помните ли? „Ще я видят, но няма да преминат. Още не му е дошло времето.“
Мира сведе поглед.
— А ако сме твърде близо?
— Тогава — каза Иван тихо — ще ни спрат. Както са спирали и преди.
В следващия миг пространството се изпълни с трепет — над гробницата засия сребриста холограма, недостъпна за случайния поглед. Формите ѝ се променяха, а в очите на групата се отрази страх, възхищение и неописуема почит.
В същия миг сякаш вятърът и скалите запяха със странен ритъм, който оттекна в уплашените души на археолозите. Звукът беше като бучене, което идва от недрата на земята, от скалите под тях, а вятърът го разнасяше и усилваше.
В първия миг северната страна на скалата светна отвътре, превръщайки се в своеобразен екран, върху който постепенно се откроиха две триизмерни фигури — едната на възрастен мъж, другата на млад мъж, наподобяващ фараон.
